Седяхме в уютно модерно кафене, приятно но без онази натрапчива електронна музика, която пускат на много места в последно време. Говорехме си за престоя ми във FFM, както изписват местните по-големия Франкфурт, онзи на река Майн и за любовния ми живот, когато кой знае какво му стана та ми каза с ехидна усмивка онова старо детско стихче:
– А когато сняг забръска, що ще чиниш ти зимъска?
Ухилих се и реших да не отговарям в стихотворна форма, макар че харесвам и стихчето и да се правя на поет.
– Зимата и там си е нормална, даже мека, обаче в деня на операцията на момичето, излязох на разходка и като забръска … Хем е красиво, хем съзнаваш че си е бедствие. Колите започнаха да карат още по-бавно и внимателно, защото за половин час натрупаха поне два сантиметра мокър сняг. Ние пък даже постояхме мъничко на един мост над реката, за да видим че едва се вижда отсрещния бряг. Епично е. Даже имахме време да съжалим за тези, които летят днес, защото сигурно десетки полети ще закъснеят, ако хората имат късмет, а други ще бъдат отменени, това за тези без късмет.
– И какво?
– Ами да ти кажа честно веднага ми се доиска да съм на топло и приятно, за това влязох в една квартална библиотека. Тя всъщност не е точно библиотека, а нещо като нашите читалища – библиотека, уроци по танци, театър … Ама в библиотеката има малки удобни диванчета за един и двама, разчупени, може да се събуеш обувките и да четеш все едно си у вас. Имат работни маси с осем стола, пълно е с ученици дето си правят домашните. Имат и барплотове с компютри, ако искаш да си свършиш някаква работа. Имат и безжична връзка ако си носиш твой компютър, имат и библиотека с филми и музика – сядаш и гледаш на слушалки.
Има всякакви хора, на първия етаж са малки деца и мами, ама и комикси и е пълно с ученици, които ходят там след училище. На втория етаж десетки хора – кой слуша музика, кой си работи – хора на средна възраст.
– И ученици.
– Колкото искаш. Ама и студенти, а и хора дето си използват библиотеката като офис, отварят си лаптопите и си говорят за някакъв проект. Мами правят домашното с деца. И защо не, топло, приятно, колкото искаш учебни помагала.
– И атмосферата помага, нали?
– И още как. Аз си сложих слушалките и поработих. То повече приличаше на офис с всичките му шумове, от колкото на библиотека.
Помълчахме и се погледахме, аз очакващо, а приятелят ми изпитателно и както ми се стори тогава съжаление. След почти минута взиране най-после процеди замислено:
– Завидя ли им?
– Не точно – честно попремислих и опитах да си изясня чувствата, които ме връхлетяха в този момент – Май е по-точно да кажа че се почувствах прецакан.
– Като едно време, нали? – погледна ме притворил очи приятелят ми.
– Като едно време, когато ни бе яд, че сме се родили в прецаканата част на Европа.
Погледахме се и го попитах:
– Помниш ли студентските бригади? Някой ходи да бере ягоди лятната ваканция в Англия, а ние го гледаме сякаш е спечелил лотарията, видял е другия свят.
– Мхъм, като Васето от „Васко да гама от село Рупча“, ама той само до Барселона отиде – почти прошепна той.
– То пък сега защото е по-различно. Ти ходил ли си в Барселона? – попитах аз.
– Не. А ти? – вдигна вежди приятелят ми.
– Цъ. Нито Испания, нито Португалия, нито Италия. От южна Европа съм ходил само в Гърция, дето ни е до гъза. – признах аз.
– Не бъди циник, изразявай се по-фино, нали мечтаеш един ден да бъдеш писател – напомни ми той.
Поех дълбоко въздух докато гледах тавана, където може би заради зимата не виждаше дори една заблудена муха.
– Какъв писател мога да съм аз – отроних кисело – нямам връзки, прехвърлих четиридесетте, имам посредствен талант – заизреждах каквото ми хрумне.
– Кажи си че си мързелив. Много писатели имат посредствен талант, даже от известните – погледна ме той и направи многозначителния жест с длан нагоре – по-добре кажи какво не ти хареса, за баланс.
– Не знам дали цигарите и другите гадости са им скъпи, ама не съм видял дечурлига с фас в устата. Жените и момите са с нормални нокти и ако видиш някоя наклепана е от нашата циганийка – я туркиня, я арабела, я някоя рускиня или албанка.
– Ха-ха, абе казах нещо лошо. И как фино изпусна българките. Щото ние нали нямаме селяндурки – той се смееше от сърце вече – Ще ги засърбят хората гърбовете, от напиращите крила, нали се сещаш?
– Няма да ги засърби. Имат си и простакеси и мангали – не по цвят, по манталитет. Имат си и фасове по улиците и боклук, ама минават едни юнаци с духалки и обират боклука по тротоарите по няколко пъти на ден. Имат си и маймуни дето колите са им като дискотека. Имат си и пукащите ауспуси на селяндурите.
– Значи си имат от всичко – ухили се той.
– Да, ама сега ще си спечеля пак някой поглед – при нас е как да ти кажа – всичко лошо е като на стероиди. От нацепените батки до жените с устни като девиза на пионерите – винаги готова.
– Пак стана циничен – напомни ми той.
Загледах се през прозореца опитвайки да се успокоя, защото в мен бушуваха чувствата. Да, но какви бяха те? Все пак малко по малко се успокоих. Оправих си косата, отпих от вече изстиналия чай пред мен и заговорих бавно, опитвайки се да съм прецизен.
– Обичам реда, въпреки че закъснявам за срещи, въпреки че като кажа няколко минути може да е няколко часа или дори дни. Знам това. Обаче обичам реда. В местата където съм работил си имах архив.
Помълчах малко после продължих като гледах през прозореца, където вятърът бавно клатеше дърветата.
– Когато всички искаха да заминат „на запад“, за да правят пари, аз всъщност исках да живея на място с по-малко корупция, с повече правила, където да не ме е страх да пресека улицата. Абе далеч от ла … – погледнах го в очите и се поправих – нали я знаеш онази приказка – от където започва бозата, започват и лай … фекалиите. Е, исках да ида да живея в по-прилично място, да съм като тях.
– Ама остана тук – напомни ми приятелят ми.
– Останах. Помниш ли как по времето на Костов вярвахме в светлото бъдеще, очаквахме да влезем в ЕС. Влязохме. След време вече можеше да се работи, аз обаче мечтаех да направя някакъв бизнес тук, да се оженя.
– Аха – разтегли устни, ама не в усмивка той.
– И един ден се събудих с прошарена коса, малко коремче, някой и друг бял косъм, бръчки и усещане за пропилян живот и провинциализъм.
Погледахме се няколко секунди и ми кажа.
– Абе ти си жив класик. Класик. Като ти се ходи „на запад“ ходи. Намери си жена, бъди щастлив.
– Остави това, говорех за библиотеките и прочее.
– Ми направи библиотека и си стой тук. Братче. – стана и ме гледаше в очите с тъга – Честно казвам – депресирах се с теб. Хайде, ще се видим пак, отивам да пазарувам и при жената – каза ми той, докато се обличаше.
Разделихме се, а аз тръгнах бавно в лекия дъжд.
По едно време си казах – прав си, провинциализмът е леката завист и тъга, че си такъв какъвто си, вместо да се вземеш и да направиш нещо, вместо да мрънкаш. Нали това ме дразни най-много в околните, мрънкането.
И ако това бе разказ, щях да го подпиша така:
Един Провинциалист
