Аз съм от туристите, които не разбират идеята за возене в открит автобус, със слушалки в които ти разказват за сградите в ляво и дясно. Правил съм го веднъж в Малта и не мисля да повтарям. Пешеходец съм и най-много ми допада идеята да се слея с местните.
Категорично отказах да посещавам места, които са популярни сред туристите с „традиционни“ глупотевини и танго. Да бе, да. У нас си имаме достатъчно ресторанти с по някое колело от каруца, цървули и части от тъкачни станове по стените. И като ти изпляскат някоя шопска салата от рецептурата на „Балкантурист“ – абе както пееха „Контрол“: имаме стари културни традиции, писани умело-опашати в институции.
Времето бе хубаво и обикаляхме улиците в друга част на центъра на града, правих снимки на някои помпозни сгради като тукашния университет по водите. Повече ми приличаше на индийски храм, нежели на университет, ама – леле, колко детайли и заврънтуки и цветове.
Днес се разхождахме, пихме по нещо топло в модерни кафенета, каквито си имаме много в Европа, минахме и през няколко магазина, а аз се сдобих с много прилични панталони и спортни обувки – местно производство на разумни цени.
Помните ли времето преди аутлетите у нас? Ами и тук е така, както си бе и в България преди да навъртим едни 10-15 години в ЕС. Качествените стоки от чужди производители (световните марки) са си скъпи, новите модели са малко по-скъпи от цените в Европа.
Има много хубави неща местно производство, които са на сравнително високи цени и за туземното население. Качеството си има цена.
Пушеното по улицата
Признавам си, че съм във възторг. Пушещите хора и от двата пола, поне по улиците са голяма рядкост, ама много голяма. Мисля че по-често надушвам марихуана, от колкото тютюн. Ама и двете се случват много рядко.
Само днес минахме покрай една дузина училища, колежи и университети. Видяхме стотици ученици в униформи – от малки дечица до зрели мъже и жени. Няма ги привичните за България моми между 13 и 19 години, които държат фасовете или вайповете в стил „жената вамп“ или гледайки младежите в очите, в стил „абе ако знаеш какви неща мога да правя с тази уста“.
Тук продават цигарите в нещо наречено „Киоск“ (така и пише на светлинните табели), ама и те са забутани някъде, аз виждам предимно сладкиши и вода.
Още не съм разбрал дали са с много висок акциз или е друга причината. Но липсват и всички онези варианти на електронните цигари, които нашите деца пушат безрасъдно.
Книжарници да искаш
Има много книжарници и до колкото видях, не са от една-две вериги, както се случи при нас. Има много яки антиквариати, но се продават и нови книги. Цените са разумни.
Показаха ми една много, ама много впечатляваща книжарница. Някога е била театър и сега има кафене на някогашната сцена и мястото за оркестъра (може да е била и оперен театър) и много добре подредени тематично раздели. Стотици хора правеха снимки вътре, защото красивите фрески по таваните впечатляват. С кеф да си купиш книга.
Открихме и доста европейски книги. Впечатлихме се от едно издание на „1984“ на Д. Оруел, направено като комикс. На английски език, издадено в САЩ, печатано в Босна и Херцеговина. Глобален свят в най-чистия му вид.
Книгите нямат цени на кориците, както сме свикнали ние. Има голяма инфлация, така че отиваш и питаш колко струва.
Хапване и пийване
Цените на заведенията са по-скоро като в западна Европа, така че на българите ни се струва малко скъпичко. Тук си е съвсем нормално да видиш кората да пият кафе в 19 или 21 часа. Музиката в заведенията е по-скоро рядкост. Обаче пък тъй като местните са си шумнички, понякога не може да си чуеш мислите в някое ресторантче или кафене.
Има и по-модерни кафенета, където има някакъв смуут джаз и хората са си отворили лаптопите. Също като при нас. Цените са разумни.
Направи ми добро впечатлени, че когато си поръчаш капучино, сок или топъл шоколад, че и садолед, ти носят и малка чаша с вода. Да си изплакнеш устата след това. Традиция. Харесва ми. Не ти струва нищо (на заведението), но е отлична практика.ка
Сладоледа тук е на няколко местни фирми, хапва се във фунийка или в заведение в чашка – тези които опитах до тук са фантастично добри.
Имат си местния аналог на нашата баница или там някакви закуски – наричат се „емпанада“. Те са тестено изделие с пълнеж, има какви ли не – от броколи и кашкавал до … много са, не съм опитал и половин дузина до сега.
Много са вкусни, цените са много ниски, особено за качесвото. В монета струват около 1000 песо, а едно евро се обменя за около 1700 песо.
Едно малко парченце баница в София с истинско сирене, а не някаква извара и то понякога менте, може да се купи за около 5-6 лева (около 2.5-3 евро). За по-малко в центъра на София получаваш нещо направено от готови кори с пълнеж от още кори и вкус на подметка.
Какво пееше Тодор Колев „как ще ги стигнем американците“? Той за тези в САЩ пееше, ама то и аржентинците са си американци.
Гробищен кич
В един от скъпите квартали на горната средна класа и истинските богаташи, има гробище за богатите и известните, което си е цял град на мъртвите. Много от гробниците са на над 250 години, някои вече се рушат, но има и такива с ново погребения.
Градът на мъртвите си има булеварди и улички. Някои са с размерите на малки къщи, обикновено с формата на готически катедрали, но има и като римски паметници, древни храмове (с кръст отгоре, ама си е гръко-римски храм). Има гробници, които са истински военни паметници величествено гледащ генерал и войници около него. Имаше спортни герои (юнак в естествен ръст с боксьорски халат и боксови обувки). Впечатли ме един, на лекар със сцени как лекува хората – фризове по огромната пирамида. Пишеше, че е построена с дарения от студенти в медицински университет, където е преподавал.
Имало и гробница на Евита Перон, ама за нея се плащало допълнително. Ние не се поблазнихме от тази перспектива.
Местните хора
Ами дружелюбни са на пръв поглед. Например един мъж ни чу, че си говорим за една улица и ни каза, че сме сбъркали посоката, опъти ни, разпита ни от къде сме, а ни разказа за себе си. С арменски корени, знаеше къде е България, говореше и малко руски – сигурно е имал работа с руснаци.
Питаш ли нещо – отговарят ти, след това те заговарят. Като при нас, нали?
И друго има като при нас. Казаха ми, че местните са много готини и отворени, ако трябва да се направи нещо са готови да ти помогнат. И когато дойде време да се прави нещото, все си имат някаква важна работа или ангажимент. Ама другата седмица, непременно ще ти помогнат. Или по-другата. Както започнах да казвам често-често тук, „добре дошли в България“.
Лаура
Вечерта имахме среща с Лаура. Попитах я дали има против да отговаря на въпроси на един любопитен турист, докато си говорим и други неща, а тя нямаше.
Усещането че тук е като в джунглата, както е и в милата ми родина, го потвърди и тя. Когато я попитах за много коли и мотори, които се движат без регистрационни номера по улиците, тя потвърди очевидното – не искат да бъдат засичани от камерите по улиците, когато правят престъпления или поне карат като пълни диваци.
На наивния ми въпрос – а какво става, когато ги спре полицията, тя с тъжна усмивка ми каза „не ги спира“. Вярвам и. То е достатъчно да започнат да спират такива без номера на произволна улица и ще съберат един автобус шофьори и мотористи за половин час. Както казваме в България – искат, ама нямат желание.
Казах и, че от както се помня, ако в нашите медии се говори нещо за Аржентина е или за футбол или за кризата. Почти 40 години все чувам за криза в Аржентина, та я попитах кога тя за последно тя е имала усещане, че няма криза. Отговори ми, че като дете – през 80-те години на 20 век.
Иначе криза или не, инфлация и проблеми, ама Аржентина е мястото за което драпат хората от Венецуела, Колумбия, Перу. Съответно падат надниците на туземното население, а чуждестранните работници нямат проблеми с интеграцията, все пак езикът е един с малки разлики.
Попитах я и за образованието и ето какво ми разказа.
Публичното образование е много зле. Преподавателите са много зле платани и постоянно стачкуват. Заради това учебния процес е силно затруднен и кой страда – децата. За това, който може да го направи, си изпраща децата в частно училище. За това тук има много такива. Впрочем личат си по униформите, почти същите са като в България, но с плисирани поли и дълги чорапи и бели ризи за момичетата и бели ризи и тъмни панталони за момчетата са облечени и учениците от горните курсове, не само децата.
Казах и за честите шеги, които разни ютубъри правят по улиците на САЩ, където разпъват географска карта на света питат хората да речем „къде е Аржентина“, а те често посочват Австралия или Африка. Каза че и тук може да очаквам същия резултат.
Премълчах, че и в България не очаквам нещо по-различно.
Когато я изпращахме към автобусната спирка (тук всяка линия си има отделна спирка, понякога на едни 50 метра има последователно 3 или 4 спирки на различни линии) си говорехме за сигурността. Ами нощем не е много здравословно да се разхождаш по улиците на Буенос Айрес, дори да са огромни булеварди, като този на който е Конгреса.
Впрочем тук през деня на улицата повечето хора носят раниците си отпред (аз също го правех доста години в София), а жените направо си гушкат дамските чанти.
И биде ден трети от престоя ми Буенос Айрес …
