Любопитството е важно

Любопитен съм, такъв съм си от дете. Както всяко момче, някога отворих безброй играчки и електрически уреди, покатерил съм се на хиляди дървета, за да опитам плодовете и да се насладя на гледката им, обичах и да пътешествам – страст която не ме е пускала до ден днешен. Тъй като не можехме да пътуваме свободно из страната, а и парите бяха кът, ние пътувахме по географските карти. След това с образователните предавания, а в по-нови дни гледах Земята от сателит. От няколко години след появата на услугата Google Street view се разхождам из непознати градове. Десетки часове съм прекарал по улиците в центъра и покрайнините на Токио, Париж, Лондон, както и по-малки градове като Монпелие, Дувър, че дори и по улиците на малки американски градчета, аналози на нашенските села.

От както гледах Lip Dub клипа, на ученици от езиковата гимназия от Кърджали, за който писахме преди почти месец, се запалих по друг начин да надникна в живота на другите народи.

Не съм воайор в класическия смисъл, интересувам се от обществото, а не от делата на конкретните хора. Гледайки Lip Dub клипове в началото се интересувах от оригиналността в изпълненията, костюмите, посланията по плакатите, музикалния избор. Наблюдавах и държанието на хората, начина по който се забавляват.

Да, отдавна не сме отделени от желязна завеса на комунизма, можем да пътуваме, а за общуване със света отвъд границите на републиката имаме Скайп, Клюкарника (Фейсбук), други социални мрежи, пък и можем да надникнем в ежедневието на различни градове чрез Google Street view. Имаме филми, телевизионни сериали, но те не дават непринуден поглед върху обикновените хора, върху техните прояви като общество – как се държат когато са снимани, как се обличат (изключвам костюмите и училищните униформи), усмихват ли се.

А е повече от интересно

Гледайки множество клипове обръщах внимание на всичко – веселите плакати, другите с гордостта с училището, колежа, клуба по интереси, кои хора се усмихват, кои танцуват, дават ли важни роли на по-невзрачните хора или както обикновено по-симпатичните са в центъра на вниманието. Интересно бе, че в щатските училища, дори тези в южните щати има място и за дебелото черно момиче, за пъпчивия бял дребосък, за невзрачната кифла, за мажоретката сякаш излязла от модно списание, за спортуващите футбол, а и за балерините и балетистите, за грозните и за красивите. Истински парад на равноправието и на шанса, за всеки.

В училищата от САЩ и Канада видях ученици да веят знамена от половината Латинска Америка и почти цяла Европа. В училище от щата Далауеър половината училище развяваше знамето на онази общност, в която мъжете държат за ръчичка други мъже, женят се и аха-аха единия да роди (шегичка). Едни ми ти знамена с цветовете на дъгата, развявани от деца на 12-16 години, да се чудиш как ще продължат рода си, но да му мислят родите им.

Lip Dub е уникално явление, показва едно усмихнато, но истинско лице на обществата. Мислих дълго, за обществата и контрастите. Гледайки Lip Dub от някой малък щатски или среден канадски град и сравнявайки го с този от Кърджали контрастите са колосални.

Ще ли ги стигнем … „белите“ хора?

Архитектурата, о Боже мой, архитектурата. Повечето гимназии имат спортна зала, за волейбол и баскетбол имат повече седящи места и от зала Конгресна във Варна. В училище в Канада видях многофункционална спортна зала с лекоатлетическа писта, и съоръжения за различни спортове на закрито. И това не е всичко.

Много от училищата имаха отделни зали за баскетбол, волейбол, фехтовка, борба, джудо и подобни бойни спортове, бейзболни и игрища за американски футбол, лекоатлетическа писта, отбори по фехтовка, а и други за които не си спомням сега. Освен това всяко училище имаше театрална зала поне два пъти по-голяма от стандартното читалище у нас.

А лабораториите? Плачеше ми се, когато минаваха тичешком от зала в зала, огромни химически учебни лаборатории, училищни библиотеки по-големи от целия първи етаж на Народната библиотека в София, компютърни лаборатории на които могат да завиждат факултетите по математика и информатика на всеки технически университет у нас.

Всичко това драги читателю го има стандартното училище в не голям град в Тексас, Аризона, че дори и селски щати като Небраска. Мислех си къде сме тръгнали ние? Какво е наистина качеството на нашето образование, какви са възможностите на един български гимназист в сравнение с един гимназист в САЩ, Канада, Великобритания или друга нормална страна?

Спомних си думите на един чуждестранен политик изречени преди почти двадесет години: вие сте толкова бедни, че не можете да си представите колко са богати другите.

Не можем да се представим, но можем да видим. Е, ако съм ви натъжил, гледайте моля този наистина професионално изработен Lip Dub, от най-добрата обществена телевизия в света, не Бе Не Те (БНТ), а Би Би Си (ВВС). Приятно гледане и намерете сили да се усмихвате.