21 септември, 19.00 часа, Дом на културата „Борис Христов“ (бившия Синдиндикален дом)
Режисьор: Росица Обрешкова
Сценография и костюми: Елена Иванова
Пластика: Валерий Кондратцев
ДКТ „Гео Милев“ – Стара Загора
Участват: Ивалин Димитров, Делян Илиев, Тихомира Темелкова, Димитър Митев, Георги Райчев, Тодор Тодоров, Павлин Танев, Елена Азалова, Светла Тодорова, Ивелина Колева, Миленка Сотирова
„Той е мой!“ , „Дон Жуан е мой!“, „Не, той е мой!“, „Не, мой е!“ – хор от женски гласове се възвиси и яростно препусна след Жуан. Гласовете ту се притаяваха шепнещо в тъмното, ту връхлитаха, готови да го разкъсат в жаркото пладне. И така години, и векове, до безпределност, до изнемога…
Като бесни кучета разпознаваха кой е Жуан. Онзи – обгърнатият в стонове и въздишки, пожелаващ и пожелаван, тъй сладостен и раняващ, тъй неустоим и мимолетен. И така години и векове, до безпределност, до изнемога…
Един спектакъл за неутолимата нужда от любов и внимание, за пристрастяващата сила на привличането, за мъчителното остаряване, което дава мъдрост, но отнема очарованието на живота. Легендата Дон Жуан, мъжът-мечта, видян по пантофи, с болки в кръста и изпълнен с дързост, която няма как да бъде реализирана.
Къде отива любовта, когато няма кой да я живее? Защо изпитваме нужда да се жертваме, дори когато липсва достоен идеал, в името на който да направим своята жертва? Мъжът и жената като идея в чист вид, превръщането на един жив човек в легенда,и трудно ли се обитават легендите.
