Наскоро имахме удоволствието да ви представим Литературен кръг „Ветрилото на Лейди Уиндърмиър“, който преди два дена навърши първата година от основаването си. По повод рождения ден основателките на кръга, Златина, Силвия и Маринела, обещаха да представят своята гледна точка за различен край на три от книгите, които са обсъждали.

Днес предлагаме първият от тях, написан от Златина, по най-четения роман на американски писател от ХХ век – „Великият Гетсби“ от Франсис Скот Фицджералд. Романът е издаден за първи път през 1925 г., действието се развива през 20-те години в Ню Йорк и описва срива на американската мечта по време на „Ерата на джаза“, наречена така от самия автор.

И, перифразирайки съвета на Златина, ви предлагаме да се облегнете удобно и да прочетете това, което следва, докато подготвяме следващия различен финал от основателките на Литературен кръг „Ветрилото на Лейди Уиндърмиър“ 🙂

*****

Различният финал на „Великият Гетсби”

… стигнах до един малък правоъгълник светлина, за който предположих, че е прозорецът на кухненския килер. Транспарантът беше спуснат, но над перваза имаше пролука.

Дейзи и Том седяха един срещу друг на кухненската маса, с чиния студено пържено пиле между тях и две бутилки бира. Той говореше разпалено и в увлечението му неговата ръка беше паднала върху нейната и я покриваше. От време на време тя поглеждаше към него и кимаше в съгласие.

Те не изглеждаха щастливи и никой от двамата не беше докоснал пилето, нито бирата- и все пак не бяха и нещастни. Картината явно излъчваше атмосфера на естествена интимност и всеки би казал, че двамата заговорничат.”

 

Из „Великият Гетсби”- Франсис Скот Фицджералд

Някъде от това място (с не много лека промяна, от преди това, по отношение на Ник) се намесваме ние.

Облегнете се удобно на дивана , затворете очи и слушайте…

 

Слънцето вече отдавна си бе легнало и сънуваше. Тази нощ небето беше особено ясно. Почти пълната луна разпръскваше сгряващата си светлина над все още будния град, а звездите трептяха някак нервно, сякаш разговаряха за нещо важно, което не търпи отлагане. Гетсби обаче не забелязваше нищо от това, докато отключваше входната врата на необичайно тихатата си и тъмна къща. В съзнанието му тази вечер съществуваше само една светлина – тази от прозореца на Том и Дейзи. Пареща и в същото време вледеняваща светлина. Чувстваше почти физическа болка от горещо-ледената игра на крушката, хвърляща сенките им върху масата, масата- със стоплилата се бира и студеното безжизненото пиле. Техният дом, техният свят, тяхната лаппа- убиец и той в чиниите им- пожертван, като пилето, в името на нуждите им. Всичко там бе призвано да ги пази и държи заедно, унищожавайки натрапниците.

Това си мислеше докато, със замръзнали пръсти и горящо чело, прекосяваше градината, за да стигне до басейна. Имаше нужда да се огледа в мъртвата вода, да се опита да се разпознае, а може би и да й се остави да го погълне като черна дупка.

Неочаквано, някакъв бързокрачещ мъжки силует, го стъписа и принуди да изостави мрачните мисли. Беше Ник- братовчедът на Дейзи. Джей се стресна за секунда от този неочаквано появил се гост, но само след миг успя да се овладее.

-Хей, приятелю, как влязохте?

– Съжалявам, но е важно. Задната врата беше отворена и… Джей, това не е от значение… Аз непременно трябва да говоря с Вас … По дяволите, изгубихме толкова време. Къде бяхте досега? Знам всичко. Убеден съм, че не сте карали Вие. Била е Дейзи, нали?

– О, Ник, ! Много мило от Ваша страна, че имате такова добро мнение за мен, но…, най-малкото, не можете да го докажете.

– Господин Гетсби, не ми се слушат глупости. Тук съм, защото вярвам, че вие сте различен и трябва да бъдете спасен. На тях не им пука за Вас. Те са крайно небрежни хора, свикнали друг да поправя кашите им. Кажете на полицаите истината.

-Истината!- Гетсби се замисли…- Истината, приятелю, моята истина е любовта…

– Каква любов? Заради тази празна и суетна жена ли ще сложите главата си гилотина? Заслужава ли го?

Собственикът на огромното имение се усмихна някак тъжно.

– Драги ми Карауей, нима за Вашите тридесет години на този свят, все още не сте разбали, че любовта и справедливостта си противостоят? Та да обичаш по заслуги, това не е обич, а счетоводно изчисление. А и сърцата са така устроени, че най-силно се привързват към онези, които най-много са ги наранили.

Ник беше на път да избухне, опитвайки се да влее мъничко разум в изпразнената от всякакъв такъв, глава на своя събеседник, когато откъм вратата се чуха плахи стъпки. Младият мъж почти подсочи от ужас, а Гетсби лудешки се затича към изхода.

Да, всеки истински влюбен, може да разпознае шума от стъпките на обекта на чувствата си.

Беше Дейзи. Съвсем реална. Онази отвратителна лампа не я бе задържала в ръцете на Том. Нима това се случваше? Дали не сънуваше? Ник също не разбираше какво се става, но усети как, като рибена кост, нещо заседна в гърлото му.

Само няколко подскока (защото Гетсби наистна подскачаше) ги деляха. И когато я достигна целият свят изчезна. Притисна я силно в прегръдките си, вдигна я във въздуха и я завъртя. И се въртяха, въртяха… Вероятно са били секунди, но за тях бяха години, векове. Така сигурно би се почувствала Земята, ако някога случайно загуби остта си, и след това я открие отново и се завърти около нея.

-Джей, аз…

– Не казвай нищичко, Обич моя. Не искам друго, освен този миг да не свършва.

-Чуй ме. Аз цял живот съм се стремяла да бъда красива малка глупачка. На това щях да науча и дъщеря си. Не ми трябваше повече. Имах пари, забавления…

-Моите пари са и твои, знаеш го. Всичко е за теб и заради теб.

– Не, не, ти не разбираш. Аз вече не искам пари. Когато по-рано ме попита дали съм те обичала…… Ох, обикнах те още преди години, когато беше беден и обикновен, а не великият Джей Гетсби. Още тогава… Разбрах го обаче едва днес, когато видях в очите ти готовността да поемеш вината ми. Бягах несъзнателно от теб, защото любовта е опасно чувство, хубавецо. То убива инстинктите ни за самосъхрание и ни кара да мислим за другия много повече, отколкото за себе си. Сега аз за нищо на света няма да те оставя да се жертваш за мен. Ще разкажа на властите и ще излежа присъдата си.

-Маргаритке моя, докато дишам, няма да позволя това да се случи. Та, помисли за мен. И ако не за мен, то поне за света. Ако затворят красотата, то кой тогава ще го спаси?

– Любовта, Джей, нашата любов ще спаси света!

Тези двамата определено не бяха с всичкия си. Ник искаше да се намеси и да ги отрезви, но не можеше. Стоеше там като парализиран. Умът му крещеше, че това е глупост над глупостите, но устните му бяха като залепени . Приличаше на зрител на театрално представление, който знае , че не след дълго нещо лошо ще се случи на главните герои. Искаше му се да се качи на сцената и да ги предупреди, но запленен от действието, оставаше неподвижен на стола си, в очакване на неизбежната позната развръзката, таейки нелепата надеждата, че може би този път постановката ще свърши по-различно.

А те изобщо бяха забравили за него.

Добре, какво ще правим тогава, мили? Да влезем заедно в затвора?

– О, аз бих отишъл навсякъде с теб. И най-мрачната тъмница, за мен ще е дворец, ако ти, Обич, си там.

– Това е невъзможно… Но… Ами да… Да избягаме. Да отидем някъде много далеч и там ще изкупваме вината си, обречени и страдащи в любовта си, защото всяка любов е и страдание.

– Добре, тръгваме, където кажеш. Избери страна и още утре заминаваме. Имам достатъчно средства, за да го организирам. А къщата… Нея ще я продадем. Не, ще я подарим на Ник.

Едва сега сякаш си дадоха сметка, че лицето, чието име споменаха, е на метър от тях. Той се окопити и измърмори нещо.

-Не искаш ли, Ник? -прозвънтя гласчето на Дейзи. Ще си имаш две къщи една до друга, а ние ще ти пращаме картички и в двете.

– Вие, вие, просто… просто се давите и не го усещате. Къде ще отидете? Та полицията още тази вечер може да се появи и… Това не е решение.

-Да, да, ще избягаме. Остави го Ник, той просто още не се е влюбвал. Имам един огромен глобус горе. Ще го сваля, ти ще затрориш очи, ще го завъртиш и която страна посочиш с пръстчето си, там ще отидем, мое прекрасно цвете!

– Вече знам къде, но… Аз имам дъщеря, Джей и не мога да тръгна без нея.

– Мое щастие, ние имаме дъщеря, защото всичко твое е и мое. Още утре летим и тримата, но за къде?

– Италия!

– Страхотен избор, белисима! Всички пътища водят към Рим!

– Не, не Рим- гладиатори, битки…, не!

– Венеция- ще плуваме всеки ден с гондоли!

– Джей, Венеция потъва…

– Добре, нашето място трябва да е Верона- градът на най-силната любов!

– Да, но тя свършва трагично. Избирам Флоренция. И даже не самата Флоренция, а някое село край нея. Ще си купим къща с огромна градина, в която ще отглеждаме праскови ( любимият ми плод) и ще ги продаваме на пазара.

– Звучи като в приказка. Ще имаме не една на няколко прасковени градини, ще научим италиански и ще си готвим спагети и пица.

– И ще имаме много деца.

– Колкото пожелаеш…

Ник ги погледна саркастично. Село край Флоренция , праскови, пица… Странно, но сякаш във въздуха наистина се носеше прасковен аромат. Може би Дейзи ползваше такъв парфюм…

Имаше обаче нещо тъжно в тяхната, иначе забавна, лудост. Толкова абсурдно се държат само неизлечимо болните малко преди да умрат. Тогава песимизмът и отчаянието изведнъж отстъпват място, на внезапно появилата се жажда за живот. Като удавници, които поемаха своята последна глътка кислород, точно така изглеждаха. Младият мъж нямаше повече сили да присъства на тази агония… Трябваше да си върви. Беше напълно излишно да прави опити да се сбогува с тях, защото те сякаш вече не бяха тук. Може би в момента избираха завесите за своята китна италианска къщичка…

Карауей замислено напусна дома на Гетсби и закрачи из града. Имаше нужда да се поразходи, за да осъзнае случилото се. Може би пък той грешеше. Защо те да нямат своя щастлив край? Какво като звучи нереалистично? Понякога се случва. Да, така щеше да стане. Догодина той щеше да ги посети в прелестния им селски дом, щяха да го черпят спагети и да му разказват за веселия си и цветен живот. Имаше нужда от такава развръзка, за да повярва той самия в голямата любов и да продължи да я търси и може би да намери собствения си щастлив край.

Не беше минал и петстотин метра, когато три изстрела събудиха нощта. Затича се натам. После се спря по средата на пътя и се свлече на колене на асфалта. Нямаше сили за реалността. Искаше да ги запомни такива, каквито ги видя преди минути- щастливи и обичащи се.

На следващия ден научи фактологията- съпругът на Миртл (Джордж Уилсън) беше узнал адреса на Гетсби. С два от куршумите убил Дейзи и Джей, третият бе запазил за себе си. Телата на влюбените бяха открити в басейна. Били са до ръба, когато Уилсън е стрелял. Черната дупка все пак ги бе погълнала. Така и не ги погребаха заедно. Том настоя Дейзи да бъде положена в семейната гробница.

Ник знаеше всичко това, но упорито не му вярваше. Още в края на тази година той щеше да замине за Флоренция и да разпита в околността за най-хубавите прасковени градини и за дома на онези откачени американци, доказали, стотици години след Ромео и Жулиета, че ГОЛЯМАТА ЛЮБОВ съществува. И щеше да ги намери, знаеше го…

Е, вече можете да отворите очи…