Продължаваме с представянето на различните финали на творби, обсъждани в Литературен кръг “Ветрилото на лейди Уиндърмиър” (линк). Припомняме ви, че по повод първата годишнина от създаването на кръга, трите инициаторки, Силвия, Златина и Маринела, са написали своята гледна точка за края на различни произведения.

След като вчера публикувахме различния финал на “Великият Гетсби” (линк), днес ще ви запознаем версията на “Доводите на разума” от Джейн Остин, както би изглеждала според Маринела.

“Доводите на разума” е последният завършен роман на английската писателка Джейн Остин. В него се разказва за отношенията между благородническата дъщеря Ан Елиът и военоморския офицер Фредерик Уентуърт няколко години след развалянето на годежа им.

Джейн Остин е един от най-емблематичните творци на Англия през XVII век. Авторка е на романтична комедия “Гордост и предразсъдаци”, “Разум и чувства” и още много творби от световно значение. Доказателство за нейната популярност е признанието, отдадено й от Bank of England, от където съобщиха наскоро, че от 2017 г. новите банкноти от 10 лири ще бъдат отпечатани с нейния лик.

Но стига толкова история и разяснения, а най-добре да постъпим като вчера – да се облегнем удобно назад и да зачетем 🙂

***

Във връзка с нашия празник, аз избрах да направя нещо по-различно от обещан финал на книга. Предоставям на вниманието Ви едно писмо, което госпожица Ан Елиът („Доводите на разума“ от Дж.Остин), можеше да напише на своя възлюбен. Не знам, доколкото добре се получи и дали въобще се получи, ще оставя преценката на Вас. Приятно четене!!!

Маринела

„Скъпа моя любов…

Не обичам да се сбогувам. Никога досега не ми е било толкова трудно, както в момента. Никога досега не съм усещала в себе си нуждата да кажа на някого колко силно го обичам.Може би защото досега не знаех какво е истинската любов, докато не срещнах теб. Хиляди пъти съжалих, че се разделихме, че не останах с теб, а всеки един от нас пое по своя път. Не мога и няма да си простя, че изпуснах толкова дълго време, за да бъдем щастливи. И сега, с цялата си душа усещам твоето отношение, твоята хлад и безразичие, когато срещнем погледите си. Това ме убива! Не е живот това, щом не мога да целувам устните, които съм целувала, да държа ръката, която е галила косите ми, да докосвам очите, които са ме гледали нежно. Твоето презрение е моето най – голямо наказание, а аз не мога да го понеса. Хиляди пъти бих приела да ме заключат, да ме затворят, да ме убият, но не и това жестоко наказание да съм до теб, да съм близо и в действителност да бъда толкова далече. Не мога да го понеса, повече не искам!

Прости ми, че не намерих сили да ти кажа всичко това, че търся решението в белите листи. Но така ми е по-лесно. Не знам как ще погледнеш на всичко това, което ти казвам, но за мен е важно да знаеш, че все още те обичам и няма миг, в който да не мисля за теб и за времето, което сме прекарали заедно. Най-щастливите мигове в моя живот, изтекли като прашинка на пясъчен часовник. Ако можех само да върна времето назад…

Сега изправена пред теб и пред себе си, трябва да взема своето решение – дали да продължа напред, както досега или просто да си тръгна…завинаги. За мен ще бъде по-лесно второто. Не мога да стоя и да те гледам всеки ден, няма да преживея дори още един. Няма смисъл да живея повече без теб! А толкова мразя сбогуванията…

Липсваш ми толкова много, прости ми… Обичам те!

Завинаги твоя в този и други животи

Ан“