Много описания има за човечеството на човеците. Човека бил човек когато е на път, когато се смее, когато мисли, прави добро, оставя нещо след себе си, твори добро и още много от хубавините присъщи на човешкия род. Има и не толкова добри човешки практики, според древните човек за човека (понякога) е и вълк.

Именно за отношенията между вълчите човеци и кротките, които Спасителя учи, че са блажени си мислех снощи, докато четях „Руският съсед“.  Това е първото, което чета от този автор, а четивото приятно напомня на напипването на обществения пулс от Тери Пратечет. Навярно балканското у автора личи с тъжно-веселите описания на народа ни, с които съм свикнал да отъждествявам книгите на Георги Данаилов. Балканците сме и циници (освен това и вулгарнички), та скоро очаквам да доловя вездесъщия балкански цинизъм, който струи от книгите на Георги Господинов, филмите на Костурица, пиесите на … Но не, няма да дълбая в тази посока.

Чудех се защо автора е подписал екземпляра ми „с усмивки“. След първите страници, които размиват като дописка от „Работническо дело“ (подариха ми актуалния брой тези дни до Парламента), вече чета само тъжнотии, които са вплели в сюжета на книгата реалностите, срещу които протестира част от българите.

Да плачеш или да се смееш – това е въпроса. Независимо дали гледаш/слушаш/четеш репортаж или четеш „Руския съсед“ на Вешим е това въпроса.

За сега се старая да се усмихвам, защото доброто ще победи, последните ще бъдат първи, а ние ще получим наградата си. Ако не тук и сега, после, а лошите наказанието си, нали?

Ще проверя, както в следващите дни, така и в следващите страници от „Руския съсед“. И тъй, до следващата дозичка книжнина.